На какъв материал попаднах... Наистина ме разтърси! Оказа се, че българите никога не сме били единни по националните въпроси. Нито сега, нито непосредствено след Освобождението от турско робство! И като казвам единни не говоря само за политиката на страната. Просто отделните граждани - всеки със своята си истина! А аз силно вярвах, че в близкото минало българите са били различни от сегашните... Всъщност те са били различни, но дали са били по-добри? Изглежда, че нашето поколение просто сме нямали наследство, което да унищожим - сторено е преди нас. И действително кой ли днес може да формулира в ясно изречение Българската национална идея? А има ли такава въобще... Просто днес българщината не е на мода! Повече се котира чуждопоклонничеството, сякаш си нямаме своя култура, а то май наистина нямаме... Но сме имали! Как да я възкресим?... И това, че сега сме пепел, може би иде да ни покаже, че тук е имало огън, от който да остане! Но какво говоря - кой в днешно време мисли за идеали... Както казах - оказа се, че не си мисли за тия неща съвсем не от скоро! Трябва много векове назад да се върнем, за да попаднем на истински извори на българщина. Та се чудя - може ли да съществува държава без нация? Ако условно се приемем за държава - може би да, но то пък е гати и държавата, с извинение! Но най-лошото е, че не се вижда края на безпътицата. Сякаш чакаме някой чужд да дойде да ни обедини и в интерес на истината много чужди идват, но ни привличат за чужда кауза, а за нашата е вече забравена. Пет века сме издържали да се наричаме българи, но в сегашни времена все по-трудно устискваме! Не знам какво говорят статистиките, но според мен вече емигриралите и потомството им успешно могат да се мерят по брой с българите в тази окаяна държава. И не се знае дали въобще емигрантите се осъзнават като българи, а просто е останало като навик, един вид вроден рефлекс - все едно мишката да забрави да яде сирене! Бил съм в чужбина и няма да забравя как един приятел сърбин ме нарече "продана душо", само защото носих екип на чужд национален отбор по футбол. Той от 15 години бил в странство, избягал от войната - не много патриотично, но не намерих какво да му отговоря! Но всички сме така - все чуждото е по-добро, а нашето ташак ( отново се извинявам, но е подходяща тази дума! ). И сякаш забравяме, че нашето сами си го правим - кой ни е виновен, че другите го правят по-добре от нас, динозаврите ли? На калпава ракета космоса и пречи!

Но ето материала, който е от началото на миналия век. Съзираме същото овчедушие и разединеност, които са наша запазена марка в настоящия момент... И това за пореден път идва да докаже, че народ без история не е народ! А ние историята я имаме, само че не я помним. Е каква е ползата тогава?!

От Берлинския конгрес насам, преследвайки осъществението на нашите национални идеали, ние се лутаме между противоположни разбирания. Нашата външна политика не е имала нищо трайно и определено - това го признават всички. Отношенията ни към Турция и към другите съседни балкански държавици са се колебали между миролюбие и провокации, между усилия за сближение и съюзяване и конфликти за надмощие. Тия лутания, за жалост, съществуват и досега. Ние днес, след повече от тридесет години опитност, не сме още турили крак на здрава почва, не сме още начертали твърдо пътя и методите, чрез които ще вървим към осъществение на националните си задачи. Причините на това са наистина както сложността на проблемата, поради многото кръстосани интереси в Балканите, тъй и различните външни влияния върху разните наши правителства. Но най-главната причина е неуяснеността и нестабилността на ония възгледи, които нашите държавници от разните политически лагери са имали върху въпроса: какво всъщност преследваме под думите национални идеали, в какво се състоят те? - Между Сан-Стефанска България или ако щете, още по-целокупната България, начертана в Цариградската конференция през 1876 г. (включваща цяла Добруджа и Нишско) и между задачата да се запази само независимостта и целостта на днешна свободна България, мисълта и чувството на българските националисти са се лутали неустановено и са се запирали пак неустановено на някои промеждутъчни, уж по-осъществими задачи: пълна автономия на Македония и Одринско или административна автономия, или още по-малко, извоюване само гаранции за конституционните правдини на българщината в турско. Днес едва ли е останал българин да мечтае за осъществението на максимума. Никой не вярва и не мисли за възвръщането на Добруджа и Нишско. Ние не само сме ги жертвали безвъзвратно, но дори не правим от тях политика, поне като дипломатически коз против домогванията на сърби и румъни за нови придобивки на наша сметка. Румъния за няколко десетки хиляди куцовласи в Македония търси компенсация в четириъгълника до Русе и Варна; Сърбия създава изкуствено сърби в Македония, за да има повод да иска плячка при бъдещата подялба на Турция, а ние, българите, от голяма любов към миролюбието и интернационализма и, види се, още поради изобилието на българи и български земи, охотно жертвуваме нашите сънародници в Добруджа и Нишско, без поне да ги имаме колкото за разменна монета в арената на дипломатическите претенции и стълкновения.

Даже иедеалът на Сан-Стефанска България днес има малко искрени подръжници между тъй наречените реални политици. Сан-Стефанска България полека-лека се захвърля в областта на неосъществимите утопии. Нещо повече: оня, който би дръзнал да говори открито за осъществението й, се счита от една част българи за шовинист-провокатор, който подстрекава към завоюване чужди земи и народности! Ние достигнахме до там в нашата еволюция, че чувстваме вече срам да изказваме високо тоя идеал, считаме го или като сантиментална слабост, или като престъпен замисъл спрямо чужди държави и народи. Когато сърби, румъни, гърци претендират върху части от Македония, това не ни шокира, не ни скандализира толкова, колкото ако българи издигнат глас за същата тая страна. От страх да не ни обвинят в шовинизъм, ние сме готови да се спотайваме за онова, което в душата си знаем, че е наше, да го отричаме, а да толерираме чуждия шовинизъм и неговите претенции.

Автономията на Македония и Одринско бе лозунг на реалистична политика. Той се издигна като компенсация за отричането ни от Сан-Стефанска България. Но след хуриета и тоя лозунг почна да изглежда утопичен... И понеже той има също нещастието да подига подозрения у нашите съседи, че зад него пак се крие призракът на Сан-Стефанска България, ония политици у нас, които искат да минат на всяка цена за реалисти и съвършено чужди на всякакъв национализъм, почнаха да считат и това скромно искане за прекомерно шовинистично.

Днес е вече анахронизъм да се говори за политическо обединение на българщината. То се смята не само неосъществима, но и остаряла, ретроградна идея, изпъкването на която е смешно. Говори се вече само за културното обединение на българското племе, но и то, ако благоволи Турция. Да се запази българщината от погромите на младотурците (за тая в Добруджа и Нишско не става помен нито дори в културно отношение - тя е всецяло жертвована), да й се даде, ако може, по-сносен политически живот - ето скромното искане, до което сме достигнали в нашите национални идеали. А ако султанът благоволи да даде и някаква административна автономия на Македония и Одринско, нашата признателност ще бъде безгранична - разбира се, не защото с това се поставя начало за нещо по-добро, а като достатъчна цел. Но и това почва да изглежда утопично...

Така последователно българите от свободна България се свиват в черупката си, отказват се от претенциите си за национални идеали, изоставят на собствената им участ другите части от нацията и гледат да запазят само своята кожа. И понеже всичко друго е утопично, - остана само едно реалистично средство: балканската конфедерация. Тя поне изглежда да е още сега и лесно осъществима...

Нахвърлената скица в еволюцията на националните претенции би ни дала нещо определено, ако наистина така всички наши държавници и политици бяха еволюирали правилно. В същност, както казахме, възгледите са се люшкали между това националистическо отрезвение и разочарование и между все пак непрекъсващия ентусиазъм за велика България. Безплодната борба в Македония с чети и възстания, яловата тридесетгодишна наша външна политика в тая област ни накараха да изгубим много от илюзииите и надеждите си. Ние преживяхме много разочарования и всеки ден все повече съмнения се трупаха пред перспективата на една С.-Стефанска България. Но тя живее в сърцата на ония, които искат да минават за реални политици. И твърде естествено. Кръвта вода не става, казва пословицата. Политическото обединение на един разпокъсан народ може да е утопия при днешните обстоятелства, но не е в силата ни да изтръгнем неговото могъщо обаяние от сърцата на разпокъсаните сънародници, нито да намалим чрез някакви доводи неговата стойност като рационално разрешение на политически и национални борби. Но противоположността между това интимно съзнание и разочарованието, което все по-трудните условия за борба в тая област ни докарват в тая област, вместо да послужи за изходна точка към едно по-правилно уясняване на нашите задачи в национално отношение, продължава да увеличава само конфузията. Не е ли наистина трагикомично безсилието и безплодието в съждението на разните наши видни политически мъже, бивши и сегашни министри? Не ни учудва обстоятелството, че те често говорят по македонския въпрос, за да не кажат нищо определено? Ако за държавниците на власт положението налага резерва в думите, същото оправдание не може се изтъкна и за опозиционните водители, особено за ония, които не аспирират в близко бъдеще да станат министри. Безсилието и безплодието на съжденията по македонската проблема произлиза не толкова от налаганата резерва, колкото от това - бихме казали - общо разколебаване в същността и големината на претенциите, които трябва да заявим под вид на национални идеали. Ние се боим, че ако понижим тона и размера, ще изгубим обаянието на истински националисти, а ако ги повишим, ще минем за утопици мечтатели.

Така щото днес, след толкова годишни опити, лутания и разочарования, въпреки изобилието или по-добре благодарение изобилието на различни и противоположни лозунги, нито един не се налага върху общественото мнение със своето ясно и смело изтъкване, със своето солидно обоснование. Аргументите на всяко едно течение - ако турнем на страна балканската конфедерация - по-определено защитавана идея - свършват с недоизкарване: защото в основата лежи колебанието. По македонския въпрос, по осъществение нашите национални идеали свободният български народ стои днес като зашемаден, върху несигурна почва. И пред такова важно обстоятелство, каквото е турско-италианската война, с възможните съдбоносни последствия върху положението на Балканския полуостров, той е без определено единодушно мнение върху онова, което трябва да върши; защото не знае, какво да иска.

липсата на принадлежност на повечето българи към една идейна позиция винаги ме е тормозило и дразнело. И дори в много случаи там, където я има, тя не е вкоренена, а се проявява като отзвук (точно както пишеш) на някаква мода....Това е самоубийствено за една нация, но не знам какво можем да направим. Ние се подиграваме на американците, как са им промити мозъците, колко са тъпи и прочие, но те са един изключителен пример за нация, осъзната за своите национални идеали. И това е така, защото националната им политика винаги ги подчертава, а и има достатъчно силна опозиция, която да критикува (и достатъчно критични, но влиятелни творци и общественици). Ние просто сме скотове в това отношение....виж какво става в десницата...толкова ми е болно, като гледам как безпомощно се мята като риба, уловена в мрежата на собствената си безпомощност и лични амбиции....много ми е гадно да ставам свидетел на това, защото се обезценява цялата СИНЯ идея. Това е част от идейното пространство на една нация, така както и социалистическите идеи, тези на Атака и т.н.
Наистина, не виждам осъзнато милеене за българщината в нашата българска политика, която трябва да бъде носител, лице на националните ни идеи. А българската политика ще защитава българщината ако има активно общество. Когато избирателната активност е под 50%, това говори за скотско общество, общество на Безхаберието, Безидейността, Безличността...

Пробългарска политика и извор на българщина в тая държава няма! Сами не мислим и не се грижим за себе си, винаги нещо или някой ни пречи. А най-лесно е да отклониш наивните българи от собствените им интереси!

И благодаря за единомислието! :) Поздрави!

Българите се изяждат помежду си, затова нацията ни е на изчезване! Ти си по млад ще видиш.....а и твоите внуци съвсем! Добре, че няма да съм жива тогава....

С едно изречение уби всичко детско в мен! :))) Но изглежда си права... Дори няма да кажа "надявам се еди какво си"! Каквото има да става ще стане, независимо аз на какво се надявам и какво правя...

Във времето с непроменлива устойчивот остава като ценност патриотизма, колкото и да сме критични и понякога крайни. Има много примери за това. Тази ценност се предава от поколение на поколение.Ето един страничен пример: Днес като прочетах за резултата с Уелс ми стана тъжно, не защото се интересувам от футбол, а защото губи България. Така че аз крайно зле се отнасям към хора които хулят род и Родина.И това се осъзнава от човек екставерт, който приема свойта принадлежност и разбира свойта социална функция.Поздрави за темата))

Като каза за мача вчера... Аз точно за това съм писал - караме я на някакви първични инстинкти. Като чуем думата България и сърцето ни трепва, а мозъкът трескаво мисли - замини за САЩ, замини за САЩ да се оправиш веднъж завинаги!

За съжаление го казвам от собствен опит - и аз започнах да се чувствам така! Усещам сякаш някой ми бие шута в гъза и иска да ме изгони от тук! Преди да изляза навън и да видя как живеят хората не мислех така. Там защитавах България и българите пред сънародниците, които я хулеха. Върнах се... И видях, че не аз, а те са били прави! Почувствах се като глупак... Та опитвам се да бъда патриот, но май вече всички забравихме дори значението на думата. Ще ми обясни ли някой какво е да си патриот?! :)))